Имало едно време в една приказна гора една необикновена катеричка на име Рижко. Родителите му го нарекли така, заради рижите му муцунка и опашка, благодарение на които се отличавал сред всички катерички. Рижко бил много палав и общителен и бързо станал приятел с всички горски животинки. Денем се гонел с птичките в короните на дърветата, закачал се с буболечките и се надбягвал с останалите катерички. През останалото време помагал на родителите си като събирал орехи и жълъди за зимнина. Нощем заспивал, сгушен в своята хралупа в стария дъб и сънувал чудни сънища. В приказната гора царели мир и любов и всички животинки живеели в хармония и разбирателство с природата.
И така, ден след ден, в гората се чували само птичите песни, шумоленето на листата, жуженето на неуморните пчелички, почукването на кълвача и цвърченето на игривите катерички. Не щеш ли, изведнъж, в старата гора заприиждали багери и огромни камиони, напред назад започнали да се суетят хора с жълти каски и сини гащеризони. Животните се разбягали уплашени и се изпокрили кой, където свари, докато не залязло слънцето и човеците не се разотишли.
Още същата вечер Старият Бухал – мъдрецът на гората ги свикал на горски съвет, за да обсъдят какво да правят. Казал им, че хората планират да построят голям жилищен комплекс на мястото на поляната с глухарчетата и стария дъб, а приказната гора щяла вече да се нарича „парк”, в който те щели да се разхождат заедно със своите деца и кучета и да си правят пикници сред природата. Хората щели да асфалтират алеи, да сложат пейки и да построят катерушки и люлки, за да има къде да си играят децата. Животните възнегодували, но били безсилни срещу хората, ето защо горският съвет решил да отстъпят и да преместят гнездата и хралупите си навътре в гората. Все пак и хората били земни създания и имали право да бъдат близо до природата.
Цяла нощ животинките си помагали един на друг, докато не преместили домовете и на последните семейства, които били построили гнездата и хралупите си около поляната с глухарчетата и стария дъб. Едно от тях било семейството на Рижко. Призори всичко било готово, а изморените животинки, скрити в шубраците, зачакали хората.
На сутринта хората дошли отново. Започнали да секат дървета, да копаят дълбоки дупки и да изливат бетон. В гората задълго щял да се чува само грохотът на машините и гласовете на хората.
Рижко се натъжил много, вече не бил толкова игрив и често странял от другите животинки. По цял ден се скитал умислен и сам и наблюдавал хората. Не му харесвало това, което правят и имал лошо предчуствие за гората и природата, но колкото и да се измъчвал нищо не можел да направи.
Постепенно точно на мястото на поляната с глухарчета и стария дъб изникнал голям жилищен комплекс, хората влезли в гората и асфалтирали алеи, построили шарени катерушки и люлки, закачили по дърветата разни табели и поставили бетонни кошчета. Всичко изглеждало горе-долу добре, но не задълго. В началото хората били възпитани, радвали се на природата, водели децата и кучетата си на разходки, а в събота и неделя си правили пикници в парка и всичко било мирно и културно.
Неусетно обаче, хората се променили. Някак забравили да уважават природата, спрели да виждат и усещат красотата на дърветата и цветята, станали глухи за птичите песни, почукването на кълвача, жуженето на пчеличките и веселото цвърчене на катеричките. Постепенно изпочупили табелките, пейките, катерушките и кошчетата, които самите те били поставили. Децата започнали да се забавляват като хвърлят камъни по птичките, а възрастните насъсквали кучетата си да гонят катеричките. Чупели клоните на дърветата, рушали гнездата, а най-накрая започнали да изхвърлят боклук навсякъде – пластмасови опаковки и чашки, счупени бутилки, кенчета, строителни отпадъци, стари дрехи и играчки, непотребни домакински уреди, докато постепенно не превърнали всичко в сметище. Хората вече изобщо не поглеждали в краката си и боклукът престанал да им се струва грозен и да им прави впечатление.
Гората започнала да се задушава, дърветата и цветята вехнели, животинките страдали, все по-трудно намирали храна и започнали нощем да ровят из боклука и да се хранят с отпадъците на хората. Но остатъците от храната на хората не били подходящи за тях и те започнали да боледуват.
Крехкото добро сърчице на Рижко не издържало да гледа как природата и неговите приятели животниките страдат. Той чувствал, че не може да стои безучастен, че трябва да направи нещо, за да спаси природата. Искал да даде урок на хората, но не знаел как. По цял ден мислел ли мислел, а после от умора заспивал и сънувал кошмари.
Една такава нощ му се присънил странен сън – всичко в гората било както преди, мирът и хармонията царели отново, катеричките пак се надбягвали в короните на дърветата, пчелите жужали, а птичките чуруликали своите песни. Гората пак била приказно красива. Само на поляната с глухарчетата стърчал старият дъб, но изглеждал съвсем различно. Кората му била излющена, клоните му били изсъхнали и изкривени, а вместо листа и жълъди, от короната му се подавали грозни боклуци – всякакви пластмасови опаковки и пликчета, чашки, бутилки и парцали. Гледката била стряскаща. Около него се суетяли хората и се чудели какво се било случило. Сякаш дъбът бил там за назидание за безотговоността им.
Рижко се стреснал и се събудил, а после изобщо не могъл да заспи. Едва дочакал сутринта и се втурнал към хралупата на Стария Бухал, за да му разкаже съня си и да го помоли за помощ. Рижко разказвал, а бухалът само поглаждал брадата си и кимал. Мъдрият бухал знаел, че това е знак. Двамата решили да съставят план за действие и да дадат урок на хората. Бухалът свикал горския съвет и всички животинки без изключение се отзовали. Приели идеята радушно и се хванали на работа. Цяла нощ работили неуморно, събирали отпадъците от земята и ги закичвали по дърветата за назидание на хората. Рижко и всички животинки вярвали, че ако хората погледнат на боклука по този начин, щели да се опомнят.
Гората осъмнала абсолютно неузнаваема. Боклуците се подавали от короните на дърветата, а вместо шумът на листата и птичите песни като фон се чувало шушкането на безброй пластмасови пликчета и опаковки. Вятърът блъскал кенчетата едно о друго и те издавали стряскащ метален звън, шмугвал се в гърлата на празните бутилки и духвал в тях с всичка сила и те бучали като развален тромбон. От гората се чувала грозната симфония на боклука, а гледката била стряскаща.
От всички посоки започнали да се стичат хора и да се чудят. Не можели да повярват на очите и ушите си. Изведнъж се опомнили. Всичкият този боклук се бил озовал там, благодарение на самите тях, заради тяхната собствена безотговорност.
Цял ден хората се суетяли около дърветата, а на вечерта се събрали и започнали да обсъждат нещо много оживено. Рижко, Старият Бухал и горските животинки ги наблюдавали, скрити в храстите и се опитвали да отгатнат какво си говорят.
Още в ранни зори, хората, заедно с децата, заприиждали в гората от всички посоки. Носели чували, ръкавици, стълби, метли и лопати. Цял ден чистили боклука и накрая дружно освободили гората и животинките от него. Всички – и хора и животни си отдъхнали. Сложили нови кошчета, боядисали пейките, люлките и катерушките и започнали да уважават и ценят природата. Грижили се за растенията и поставили хранилки за животинките. Никой повече не си позволявал да изхвърля боклук в гората или извън кошчетата, а ако някой някога го сторел, другите веднага му правили забележка и го порицавали.
Гората постепенно възвърнала своята прелест, животинките били здрави и щастливи, природата се усмихнала на хората и започнала да ги награждава за добротата им, а Рижко пак станал весел и игрив.
От тогава насам, всяка година хора от всички краища се събирали задружно да почистват гората от боклука и нарекли инициативата си #Хващамгората. И така до наши дни.
Автор: Мария Златарова
Фотография: Петър Кръстев
Comments are closed.
